След настъпване на демокрацията , България изглежда е пресичана от безпрецедентен протестен вятър срещу самодоволството, от което политиците твърде често се възползват от ситуациите, когато някой от малцинството извърши престъпление, без значение от вида престъплението. Точно тогава ксенофобията на политиците се втурват в пробива, за да върнат имиджа си обратно на предната част на сцената и им се възбужда родолюбието и почитта, отправена към България.

Точно тогава, ние, от малцинствената етнос, очакваме да се появят с предсказуема тържественост за родолюбие и израз на омраза към нас, а в нашето общество се появява трепетът на тъга, възмущение, все едно цялото етническо малцинство сме извършили определеното престъпление. Макар, че законите на България, ЕО и ООН да са ратифицирали това, като забрана, дискриминация или както вече щете ги наричайте, законите за тях не важат. Техните изказвания попадат в параграф „свободата на изразяване на своите мнения“.

Историята в стария континент и балканските страни се повтаря и за пореден път, след Холокоста, очакваме онова да се случи пак, но не над евреите този път…

Ужасът от събитията и изказванията на политическата класа и медийното пространство, създават бъдеще от което няма да е добро за децата и от двете страни на четрата. За да се излезе от ужаса, в който са се приютили политиците в продължение на години, за да избегне челния удар на малцинствата, има два варианта, като единият е здрава и независима правна система, а другият е бързо и неотложно ограмотяване на децата ни и участие в управлението на страната и правната система.

Самопровъзгласилите се бдители на родината, които ще мечтаят да бъдат наследници на Ботев, Левски или дори Хан Аспарух, са същите хора, които са причина страната ни да е на ръба на пропастта.

Тук правораздавателните органи трябва да се намесят, без забавяне. Необходими са решителни действия за потискане на политиците, но също така и за осъждане на най-малкия жест, най-малката нетолерантна или омразна дума към малцинствата. Защото България не е разделена между мюсюлмани и не-мюсюлмани, между вярващи и невярващи, между етнически българи, цигани, турци и арменци, никой от нас не е с имигрантски статут, всички сме български граждани, родени „ТУК“, на тази земя, макар и да не споменавам, че и служили военно, а някои политици, дори не знаят какво е военна служба. Не, България е разделена между българи и не-българи.

За да видите ясно в това общество, разбъркано от десния и левия популизъм, трябва просто да кажете нещата: “спазвате ли закона и демократичните принципи, да или не”?

През двадесети век демокрацията се заби между две форми на тоталитаризъм, фашизъм и сталинизъм. Изглежда, че същата трагедия се възстановява днес с ксенофобските крайни десни. Именно в това минно поле трябва да се движим стъпка по стъпка, без никога да се отклоняваме от пътя.

Патриотите нападат, за да „УЖ“ защитят свещените ценности на страната, докато правораздавателните органи ги наблюдават отзад, без да обелят и дума.

Защо ги писах тези неща?

– Защото видяхме какво беше отношението на държавата към малцинствата през пролетта, когато бяхме под карантинни услови!

– Защото видяхме, че самите маргинализирани райони в България са изоставени, без да се инвестира в тях!

– Защото виждаме, че дори и при най – малкото, нужно за бъдещето на децата ни се оставя без надзор, надзор и контрол над образованието на децата ни!

– Децата ни биват оставяни неграмотни, но дипломирани, за да могат поне учителите да не си загубят хляба и да отчитат дейност.

Всичките ни деца са дипломирани, без да знаят най-елементарно говорим и писмен български.

Не твърдя, че за българският етност се прави нещо и тях ги превърнаха в хора, които трябва да избират между емиграция и борба за оцеляване в България.

Автор: Абдулсамед ВЕЛИ