Изследване за етническата принадлежност на жителите на Столипиново

Етнографско изследване на общностите в кв. Столипиново с екип Никола Венков, Геника Байчева, Росица Кратункова, Димитър Панчев, и партньори/супервизия Беноа и Вероник Ребул-Салз от АТД Четвърти свят

Снимка: Фейсбук групата „Жители на Столипиново“

Как да мислим Столипиново?

Цигански квартал = гето = ?

Настоящото въведение трябвада бъде четено като покана да преосмислим какво всъщност знаем за кв. Столипиново и неговите жители, да се дистанцираме от обичайното стереотипизиране и да потърсим един алтернативен поглед върху тази „периферна“ част на града, в който живеем. Когато в публичното пространство се спомене Столипиново, това име неминуемо задвижва една цялостна логическа верига, в която преобладават не просто негативно натоварени асоциации, но всеобхващаща стигма, която поставя всички негови обитатели под общ знаменател: това е „цигански квартал“. Към който и източник на информация за масова употреба да се обърнем, ще си изградим една „обективна“ представа за тази частот Пловдив, заредена със страшни епитети: престъпност, беззаконие, безконтролност и т.н. Така Столипиново се превръща в равнозначно на „непристъпна зона“, която е обитавана от „други“ и „опасни“, различни от нас. По презумпция там живеят цигани/ роми, които са различни от Нас, и които са различни от това което е „нормално“, необозначеното като махала.

Такъв вид предписание създава още една „обективна реалност“ в очите на българското мнозинство – тези махали там са цигански, а щом са цигански – значи са гета. Гетото (днес вече еквивалентно с циганската махала) веднага отваря възможността в съзнанието на средностатическия гражданин да нахлуят фантазмите, с които го заливат медиите и социалните мрежи, без фактически той или тя да имат опит от първо лице с хората живеещи в тези места. Гетото е затворена, капсулирана зона, в която се случват всички забранени неща, в която цивилизацията липсва: няма канализация, институции, полиция, благоустрояване, сигурност. Новината за неплатен ток, за сбиване или фотографските образи на самоделните фасади на домове веднага потвърждават това. В гетото няма закон в пълния смисъл на думата: там обикалят банди от престъпници и всеки „бял“, т.е. външен, се страхува за живота си. Жълтата преса с удоволствие разпалва тези фантазми: описания на проституция, ножове, складове за наркотици (без значение дали има каквито и да е доказателства), конски каруци, кошари с прасета… Представата за предкултурно начало се слива с постапокалипсиса от американските филми (и образите на американските гета) в една полуограничена заплаха за града: язва, скрита някъде там, застрашава нашия, нормалния град, все пак е оградена и ограничена в определена зона, но не знаем кога може да прелее и избухне. А Столипиново дори няма физическа стена. От останалата част на Пловдив го отдалечават единствено околната индустриална зона и страхът.

В някои съвременни български градовеможе да се видят гета, обградени от стени и огради. В други като Пловдив макар и да липсват стени, границата между града и гетото е ясно осезаема. Градовете вече не строят крепостни стени, защото врагът е вътре в тях, стените са насочени навътре. Гетото е последната крепост, където държавата и средната класа не са установили своя контрол над разрешено и забранено. Но градът се нуждае от своето гето. Гетото (махалата) е необходимото зло, петата колона на града срещу своите граждани. Гетото е своеобразно чистилище, където са захвърлени проблемните и никому ненужните населения, тези, които трябва да бъдат скрити от обществения поглед, освен в случаите когато техният образ отново не трябва да бъде използванкато нарицателно на това, което не сме. Докато физическата различност на махалата (неасфалтираните от общината улици, самоделните къщи) поражда въобразяване на гетото (затворено място на социална развала, опасно за външни посетители), образите на гетото взаимодействат обратно с образите на циганското. Двете понятия резонират заедно и взаимно се подсилват в българското въображение от последните две десетилетия. Вече не само видимо различната махала е гето – вярваме, че всички роми разпръснати из България са неподвластни на норми, закони, данъци. Появи се и думата „циганизация”: обсебване на някакво градско пространство и превръщането му в гето, отрязването му от цивилизованата, „нормална” плът на града. Квартал Столипиново, ситуиран в район „Източен“ на гр.Пловдив, е едно от онези места, които след началото на демократичните промени в България започват да „обсебват въображението“ не само на българските граждани и институции, но и се превръщат в притегателен център за донори, мисионери и фондации неминуемо след началото на прехода. Въпросът за „циганското малцинство“ (малко по-късно „ромско“) изведнъж се появява на дневен ред. Българските държавници ратифицират и подписват конвенции, чиято основна цел е защитата на малцинствата, живеещи на територията на Р. България – като започнем от Рамковата Конвенция и минем през включването на България в Ромското десетилетие. А този квартал продължава да бъде представян и у нас и навън (ЕС основно) като най-голямото етнически обособено „гето“ в рамките на Европейския континент. Така политическите логики на ромската интеграция се оказва, че също подпомагат процесите на практическа сегрегация. Точно кв. Столипиново обаче поставя под въпрос и двата твърди „факта” на нашето обществено знание – гетото и циганската махала – както и знака за равенство между тях. В момента, когато опитаме да влезем в досег с действителността на квартала, всичките ни представи се разбъркват до степен, че не знаем какви думи да употребяваме: В ромски квартал ли работим? „Проблемите” на едно сегрегирано „гето” ли решаваме? Въобще има ли тук проблеми, или те са навън – в „нормалния” град и във властта, която той има да отдели гетото? Това объркване очаква много от партньорите на ЕСК „Пловдив 2019“, но смятаме че точно то създава и потенциал, който би могъл да отпуши застоялия процес на интеграция.

Нека най-после да влезем в „гетото“ Столипиново и да бъдем много внимателни. Не за безопасността си, а към стените, които внасяме в квартала с всяка своя крачка; стените, които контрабандираме в ума си, предзададените ни представи какво и що се случва тук, кои са тези хора, които гледаме (но не виждаме).

Наложеният ни образ на „гето“ унищожава комплексния и хетерогенен, смесен характер на живота, който тече на това място ежедневно. Под хетерогенност не трябва обаче да разбираме само съжителството на различни етнически и религиозни идентичности(какъвто е случаят с кв. Столипиново), а и на хора с различен социален статус, културен капитал и икономическо положение. Всички те в медийни описания и онлайн пространството са мислени под общ знаменател. Като опознаваме Столипиново, то се превръща в пространство, което поради своята нехомогенност няма как да бъде мислено като единно цяло. Тук има и бедни, и много бедни, и средна класа, и богати; и мнозинство от спазващи законите хора, и наркодилъри; и патриархален консерватизъм, и най-отворената среда за ЛГБТ-хора. Цялото това разнообразие се саморегулира почти без намесата на институции и санкции (често законите и официалните правила по-скоро го нарушават, разбалансират и са враждебни към всички тук). Хората, живеещи в квартала, са изобретили стратегии, за да съжителстват заедно без това да води до сериозни конфликти. Тук богати и бедни не могат да се изолират зад стените си –по необходимост се срещат постоянно, общуват – и намират компромиси. Оказва се, че вместо „гетото“ да заплашва с разрушение културното състояние на българското пространство, тук може би ще намерим добри практики, от които си струва да се учим. Но думата „гето“ скрива и унищожава тези изработени с времето практики на договаряне и самоорганизация на общия живот, заменяйки ги с образи на произвол и на голо насилие.

Хората тук са добре запознати с образа си за българите и негодуват срещу него. Неведнъж в Столипиново непознати на улицата са подемали тоя разговор с нас, натъртвайки на пълната безопасност, в която външният човек може да се чувства тук: Българите много ги е страх, а всъщност тука е по-безопасно от центъра! Ето, ти сега нали си ходил тук, видя ли нещо ((да се случи))? По всяко време можеш да дойдеш и да си си като у вас! На това някои противопоставяха реални случаи на вербална и дори физическа агресия, които са имали, докато са се разхождали из доминираното от българите пространство. Тази агресия е един от механизмите, които поддържат гетоподобната изолация на квартала. Все пак границите му са пропускливи: много хора ходят на работа извън квартала, други обикалят ежедневно цялото градско пространство в търсене на материали за рециклиране, младежите излизат наразходки в съседния кв. Тракия. Градът не е изолиран от Столипиново. И Столипиновоне е изолираният контейнер на изостанали хора, които „не са виждали две и двеста”. Още по-здрави са връзките с Германия, Белгия, Франция, с които има регулярни маршрутни линии: „ей тука, пред къщи спира маршрутката за Хамбург“. Та когато ни виждат по улиците, хората ни заговарят на английски, френски или немски: „Wie geht’s? Woher kommen Sie?”
В техния опит е по-естествено да видят тук западноевропейци, отколкото пловдивчани.

След хетерогенността, хибридността е второто понятие, което би трябвало да замени гетото. Тук никой не може да си позволи да е свързан нито само с едно място, нито с една идентичност, нито с един начин на живот или професия. Всеки е наполовина това и другото. Мъжът тук е стъклар и майстор на матраци, но току-що е работил във шлосерска фирма. Едновременно е от Малцинството и българин, едновременно обича родината и се чувства необичан в нея. Едновременно мечтае да емигрира и да се върне. Хибридно е самото състояние на квартала: изолиран и отворен, извън закона донякъде, но всъщност тясно обвързан с общинските институции и техния контрол. Самите институционални служители също често се справят с предизвикателствата „хибридно“–смекчавайки правилата, като по този начин облекчават трудностите на живота тук и едновременно с това продължават изолацията.

Във въображението на средностатистическия гражданин неформалното е еквивалентно на това, което е престъпно и противозаконно, то е крайно аморално и в този смисъл трябва да бъде преследвано с цялата мощ на държавните институции. Иначе гражданинът, който плаща данъци, получава пенсионно и здравно осигуряване, право на почивни събота и неделя, и дори платен отпуск, се чувства дълбоко ощетен от „циганина”, който продава на съседите си без касов апарат. Действително, почти всичките ни познатите в квартала, по тези изисквания трябва да бъдат класифицирани като нарушители на закона и престъпници. По ред причини формалната икономика не намира място за тях – в тоя смисъл, те са именно захвърлени като излишни. А дори тези, които се успели да преминат бариерите и да направят всички компромиси, за да се впишат във формален трудов живот, упражняват множество допълнителни дейности, за да си осигурят доход, достатъчен за оцеляване. Разликата, която съществува в равнищата на доходи, получавани от жителите на квартала, когато бъдат сравнени с доходите на мнозинството е ясно видима. Средствата, които получават жителите в квартала дори в случаите, когато са ангажирани с трудов договор спрямо работодател, най-често са крайно недостатъчни, за да се поддържа някакъв екзистенц минимум. От друга страна неформалният труд – този, който не преминава през установените от институциите и осветените от публичността правила, от гражданина не се признава за труд. Статистиките и медиите ни казват: 90% безработица в Столипиново. От какво живеят тогава? На помощ при тази нелогичност веднага идва митът за социалните помощи (мит, който заинтересовани политически предприемачи внесоха наготово от съществуващи спорове в публичностите на западните държави, където има помощи, които действително биха могли да осигурят някакво ниво на живот –но не и у нас).

Устойчивите вече представи обаче не значат, че в кв. Столипиново хората не са трудово ангажирани за добиване прехраната си, дори напротив. Виждаме употребата на иновативни стратегии за справяне с трудностите, пред които са проставени стигматизираните обитатели на квартала при ограничения за тях формален пазар на труда. Това са динамично предприемачество, гъвкавост, мрежовост на ресурсите и пр. Действително –извън институциите и писмените договори – но това са решенията, които се налага хората да възприемат тук всеки ден. Те се оказват нормална и работеща част от ежедневието. Нещо повече: те са самоорганизиращи се; хората изобретяват правила и ред, по които да установят отношенията си. Макар и правила различни от предписаните някъде далеч официални закони и морал, но много по-релевантни към действителните проблеми, които хората тук трябва да решават.

За да не стигматизираме допълнително наличието на такъв вид икономика, която подпомага живота на хората от квартала, и която не разрушава съжителството на общността (за разлика от продажбата на наркотици, кражбите и пр.), а го изгражда, ще използваме термина „неформалност“, вместо приетите у нас „сива икономика“, „извън закона“и подобни. Този термин е въведен в социалните науки и икономиката през 70-те г.на 20. век, за да прехвърли акцента върху предизвикателството пред институциите да се адаптират към реалните проблеми, в които живеят мнозинствата от населенията им (предимно в т.нар. Трети свят).

Допряхме се до другата стигма, която ни кара да си представяме някаква стихия и застрашителна нецивилизованост: случващото се в махалата (гетото) е „хаотично“, „безразборно“, „ирационално“. Отваряме първата попаднала ни публикация за Столипиновои четем, че властите ще предприемат мерки срещу „безразборното застрояване“. Това, което изглежда като неорганизирано и безразборно, всъщност има своя вътрешна логика, която успява да поддържа взаимоотношенията между хората в квартала. Вътрешната логика на протичащите взаимодействия между членовете на общността, макар да остава неразбрана за тези, живеещи извън нея, е ефективна по своему и създава своеобразни механизми за взаимопомощ. В нашата работа ще се опитаме да разберем и покажем логичността на местните действия. По този начин ще върнем „рационалността“на местното население – такава каквато то ни показва при нашия пряк контакт с него. Парадоксално, за местните често грубите действия на властта са тези, които се явяват безразборни и неразбираеми, унищожаващи безцелно граденото с труд и лишения. Понятията, хетерогенност, хибридност, неформалност имат за задача преди всичко да ни улеснят да излезем от навика на уталожените в съзнанието ни описания, от вкуса към ясните причинно-следствени модели. Реалността на Столипиновое винаги отвъд тях, винаги хибридна.

Име и идентичност

Втората реалия на предразсъдъците ни, която Столипиново бързо започва да обърква, е идеята за „ромски квартал“/ „циганска махала“. Около една пета или една шеста от квартала (на око) действително е населена от т.нар. тук бургуджии, или „цигани-ковачи“, които биха казали, „ние сме роми”. Навсякъде извън тази част на квартала, ще ти кажат „Аз съм турчин”, или „Ромците са ей там, от оня блок нататък почват. Те са християни. Тук сме турции сме мюсюлмани“, или „Тук говорим турски, цигански не говорим. Разбираш ли, тука като дойдат хора от Турция, можем да си говорим с тях, да им помогнем нещо. А онези няма да могат. Те не говорят турски. “На външния човек обаче му е трудно да се откаже от идеята за „ромски квартал”. Причината е, че както вече обсъдихме, „гето” и„цигански квартал” резониратедно с друго. Как е възможно обаче в „циганския квартал” да живеят турци? За да си обясним това, бихме могли да подходим по няколко различни начина. Повечето българи ще кажат: „Това не са турци, правят се на такива, учат турски от сателитните канали.” Дори ще намерят потвърждение, че заради това има толкова много сателитни чинии там. Българите ще продължат със следните аргументи:„Очевидно къщите им изглеждат като цигански, очевидно живеят в цигански квартал, значи са цигани. Турски цигани.” (Или даже –„турчеещи се цигани”.) Тук те могат да разчитат за подкрепа дори на изследвания на експерти-етнолози. Категорията „турски цигани” беше легитимирана като се посочваше като съответствие на други местни идентичности, чиито названиябиха били по-неразбираеми за читателя българин –„миллет”, „йерлии” и пр.

Необходимостта от класифициране изглежда от фундаментално значение за българските етнолози и социални учени и този въпрос започва да се проучва интензивно веднага след началото на демократичния преход, като много от изследователите по темата се опитват да обединят по някакъв теоретичен начин разчленението, което документират между „циганските/ромските общности” на територията на страната. Този тип класифициране обаче в повечето случаи е абстракция и рядко може да бъде приложено на практика: хората, към които са прилагани тези категории, рядко се идентифицират с тях. По-скоро те съществуват за академично удобство и най-вече поради стремежа към академична естетика, търсещ подредби и ясни граници. При това естетика, която е първоначално основана на популярните представи („турски цигани”), предполага ги като своя начална точка на разсъждение, и естествено, в резултат се оказва, че ги утвърждава. Имаме предвид дори самата цел да се обединят разнородни групи (които са дори с различни езици, религия, начин на живот – уседнал или номадски – и без общо наименование за себе си) в една категория, която външните са използвали исторически, за да ги натикват в общ стигматизиран социален статус(„класификация на циганските групи“).

И така, един възможен подход е да кажем:„ние знаем истината: „те“са „цигани/роми“, но им е удобно да ни заблуждават“. Очевидно обаче това не е много ползотворна стратегия за диалог с хората в Столипиново. Освен за защита на статуквото на предразсъдъците, на идеята за гето и, в резултат – на продължаващата сегрегация на квартала.

Втори подход за справяне с разминаването между външно приписваната и вътрешно отстоявана идентичност на пловдивското малцинствено население предлагат съвременните антропологични теории за динамичността на етническата идентичност. Ако конструираме през тези теории модел на историческото развитие на общността и го преведем на популярен език, моделът би изглеждал по следния начин. В Пловдив се заселва циганско население през 15. век (намираме го в регистрите от тогавашните османски преброявания). Тъй като и в традиционните етнически взаимоотношения, както в съвременните ,на циганите винаги е било отредено най-ниското и презряно стъпало, то членовете на такава общност имат силна мотивация с времето да се прелеят (понякога индивидуално, семейство по семейство, а понякога като колективна културна стратегияна местната група) в някоя по-малко стигматизирана идентичност. Най-подходящият път за циганите мюсюлмани би бил да преминат към турския етнос. За християните, които не се ислямизират, едва напоследък се отваря възможност за по-уважавана идентичност внесена от Запад: „роми“. Възприемането на дадена идентичност е „автентично“, тук не става дума за някакво вековно „позиране”.

Разполагайки с този модел – който обаче е конструиран на наивно методологично ниво –това ни действа успокояващо: имаме циганска махала, чиито жители в някаква епоха, по-близка или по-далечна, са се „турцизирали“– и всичко става ясно! Понеже като добри българи държим на „историческата истина“ и „справедливост“, знаем, че дълбоко в сърцевината си те „все пак са цигани“.

Това обаче отново не е особено ползотворна нагласа, когато реално общуваме и градим доверие с представител на общността.Това означава, че в разговора се преструваме, че се съгласяваме с неговата истина-за-себе-си, но неискрено, защото знаем, че той има „фалшиво съзнание“ за произхода си. От друга страна, ако работим с етнодинамичните теории методологически коректно, се оказва че въпросът „такъв или такъв“ няма смисъл. Нека да развием този модел по-внимателно.

Турците в Столипиново са на практика наследници на старо пловдивско мюсюлманско население от махали, които днес са в центъра на града. В началото на XX век общината им дава земя тук, в крайградското селце. Това население продължава да е свързано с вътрешната Хаджи Хасан махала, но с времето в Столипиново идват и семейства от други части на града и от други населени места.

Според модела на етнодинамичната теория, ако в Пловдив от XV век една група е била отделена под наименованието „цигани“, то през столетията в нея е имал възможност да се претопи всеки турчин, който не е успявал да поддържа начина на живот, изискван и оценяван положително в собствената му етническа група(да има съответния семеен дом, професионално занятие и пр.). Можем да си представим част от клошарите и алкохолиците от нашето съвремие, които ни объркват как да ги определим етнически: не сме сигурни дали са „много изпаднали“ българи, или „направо“ цигани (второто решение веднага прави ситуацията „нормална“: на „циганина“ тази социална ниша му е отредена, няма нужда от повече въпроси за миналото на тоя човек, а и вече не предизвиква симпатия и болка у нас).

Когато българското общество ги отхвърля, те могат да намерят среда за общуване и прием в тази социална ниша. Така се преминава етническата граница в низходяща посока, като даденият пример е за доста по-екстремно декласиране от това към все пак уседналата и разполагаща със занаяти циганска група на Пловдив от 16-17 век.

Обратно, границата е преминавана във възходяща посока от онзи, който е успявал да напредне в живота си до определени привилегии и социални маркери, които му позволяват да се справи с бариерите поставяни от по-престижната група. Ако не той или неговите деца, то неговите внуци, ще бъдат част от новата група. Примерът за този процес днесе „добре интегрираният ром“, когото всъщност въобще не можем да разпознаем, ако говори без акцент, има работа и регулярни доходи и – най-важното – е сменил местожителството си и се е изнесъл от „гетото“. Голямото оплакване на „интегриращите“ български интелектуалци, че „образованите и интелигентните” роми късали всички връзки с общността си, вместо да се върнат в нея и да служат за пример на събратята си, е всъщност класически процес за всички непрестижни етноси през хилядолетията. Тази полупропускливост на границите за индивидуални семейства гарантира, че циганският етнос в града – и през османско време и през XX век – ще съдържа предимно онези семейства, които наистина са живели най-мизерно. С други думи, че понятието „циганин” е по-скоро социална категория, отколкото основана на „кръвно наследство”.

Тук ще направим малко отклонение, за да обясним по-добре етнодинамичната теория. Описаните процеси са принципни и се отнасят до всички етноси по света, живеещи в смесени общества. Отнасят се и до „българите“ в преднационални времена и съответните престижни етногрупи, с които те са имали по-пропускливи граници и обмен. Така наречените във възрожденската ни история „гръкомани“ са именно първите две-три поколения (все още разпознаваеми) на българските родове, успели да постигнат социалните маркери на филипипилицките гърци: печеливш търговски бизнес; добри гръцки език, възпитание иманиери; голяма къща на Трихълмието; образование за децата имот гръцки учител; интимно познаване на елинската история и гордост…

Тоя процес не е бил особеност за епохата на Възраждането, напротив – едва тогава се проблематизира и е наречен с критично име, „гъркоманство“. Но същият постоянен тек през предидущите три века е гарантирал, че в Пловдив заможният християнски гражданин е грък, независимо дали семейства от българските заселници в града също понякога са имали таланта и късмета да напреднат значително икономически. Обратно, когато през ХХ век българската националност става по-престижна от гръцката, много от пловдивските семейства, знаещи също така добре български, премахват издайническото „-оглу” от фамилията си, като се оправдават, че „едно време дядовците им се гърчеели“,„тогава такава била модата“, но още известно време пишат картички на гръцки на братовчеди си в Атина (поразровете се из родовите архиви, Никола намери такива картички при една от прабабите си). В цели някога гръцки градчета като Асеновград (Станимахос), единственото свидетелство за етническия произход на обитателите му днес остават по-специалните лозови сърмички. Едно изследване внимателно проследява трансформациите на гръцката етническа идентичност в градче от Южното ни Черноморие, почти изчезнала през ХХ век, краткотрайното ѝ възраждане през 90-те години на ХХ век благодарение на икономическата изгода, която носят в кризисните времена връзките с Гърция и роднините там, но и изводът на тия роднини, че братовчедите им, останали след войните в България, днес са на практика българи.

Границата се поддържа през цялото това време от нуждата да се пази своята група от онези, които са по-непрестижни. Дори самият ти да си преминал току-що от такава група –точно тогава е най-наложително да репродуцираш негативните стереотипи към събратята си по произход, за да заличиш личната си история и за да предотвратиш подозренията към принадлежността ти и лоялността ти към новата група. Това се отнася и до преминаване в низходяща посока, където възприемането на новата идентичносте начин да се избегне срамът и усещането за провал, което социалните ти условия на живот биха предизвикали по мерките на старата идентичност. Описаните тук процеси на охраняване и на преминаване на етническите граници предимно като средство за придобиване на по-привилегировано положение в етносоциалната йерархия, се разбират съвсем простичко в самото Столипиново:
Всеки казва: „лоши сме“,„цигани“Ние не сме цигани! Има цигани[тоест групи с реална циганска идентичност], има турциПетстотин години кой е държал тука? Турция! Нали така? Затова не можем да кажем, че всички сме цигани, или всички сме българи! Защото едно време може твоята прабаба на прабаба да е била с турчин! Не е ли така? Виж, българи ли сме, цигани ли сме, турци ли сме – ама всеки си казва: лоши са, това-онова. Тук „лоши са“ е именно значимата граница поддържана от страна на престижния етнос на българите; границата очертаваща липса на престиж и дефинираща етноса „цигани“. Събеседникът ни протестира едновременно срещу замяната на автентичната му идентичност и срещу йерархията поддържана от представителите на престижния етнос.

И така, според етнодинамичната теория е текло постоянно преливане и в двете посоки още от първото установяване на етническата граница през 15 век. С напускането на турския елит и по-заможните турци след 1885 г. сред останалите тук по-бедни народни слоеве сливането се засилва и вътрешната граница постепенно отпада. След известен брой поколения е трудно да разграничим цигански от турски произходи да мислим процес на „изкуствена“ турцизация на някакъв „цигански субстрат“. Значи, ако държим да описваме човека, с когото днес се запознаваме в Столипиново, като циганин/ром, защото за нас е жител на „гето“, със сигурност нямаме повече основания за това от неговите основания да смята себе си за турчин. Решението и тук е: да се откажем от строго класифициращото и търсещо абсолютни генеалогии мислене, и да го заменим с нагласа към един хибриден свят, в който идентичността никога не е финално установена, зависи от ситуациите и отношенията, в които субекта е поставен, постоянно е разколебавана отвън и утвърждавана с разнообразни тактики отвътре.

Ако през поколенията семействата преливат постепенно през етническите граници като възприемат предписваните от новите им общност и начини на живот, се оказва че идентичността е по-скоро социална и екологична категория – свързвана с определен начин на живот (който съпътства някакво социално положение), а не толкова с наследяване „от предците“. И това е точно реакцията на мнозинството днес. То държи да запази идентичностните категории ясно закрепени към начините на живот: семейства, които по някакви социални признаци приличат на това, което разпознаваме като живот в гето/циганска махала не могат да бъдат друго. Това закрепване обаче държи днес дадени населения в социалната ниша, която е предопределена от различни техни наследства, но и от ограничения, налагани отвън: нишата на „необразовани“, „неинтегрирани“, неговорещи правилен български, непритежаващи планирани от архитект домове, необхванати от закона или разни регулации, извършващи професиите с най-ниско заплащане и едновременно с най-ужасни условия и т.н.

Ако външният човек забележи някой от тези признаци, той държи да нарече своя събеседник ром/циганин, в резултат залепвайки всички останали признаци към представата за него, и предопределяйки мястото му в обществената структура. Външният отказва да приеме правото на другия да бъде турчин, защото му се струва, че с това ще бъде нарушена „истинната” обществена структура. Също така отказва да приеме правото му да бъде българин –гражданска идентичност, на която жителите на „Столипиново“ също настояват. Това се преживява от външния като посегателство към „истината“.

Нашият екип мина през този тест в началото на работата ни. Докато бяхме все още обвързани с предразсъдъците си как изглежда ромското поведение, тяло, говор – именно по-бедните и слабообразовани жители на махалата ни се струваха „роми, които претендират да са турци”, а когато попаднехме на човек притежаващ по-голям социален капитал извън махалата и, съответно, с по-голям културен капитал (например разискващ с нас събитията в националната или градската политика, изразяващ се по-сложно на български и пр.), абсолютно бяхме готови да му повярваме, когато ни казваше, че е „пловдивски турчин“. Следователно, разделението, което правехме, беше насочвано от неосъзнатия ни стремеж да препотвърдим предразсъдъците си и да си представим необразованите като „цигани“.

Важно е да разбираме и да признаем пред себе си, че съпротивата ни да се съгласим с разбиранията на човека срещу нас за собствената му идентичност (впрочем, тази съпротива е по-малка, когато той е действително срещу на стелом и духом, а не когато четем за него в текст като този) не е резултат от някакъв наш по-пряк достъп до историческа истина, а се дължи на нашия собствен користен интерес. Т.е. като повечето българи, съм мотивиран да го мисля като ром, защото искам да защитя и утвърдя еквивалентността между ромска махала и гето, в която винаги съм вярвал. Това утвърждава представата ми за подреждането на света– в частност, за йерархиите на българското общество, които инстинктивно не искам да проблематизирам.

Или пък идвам от чужбина и ще правя проекти ли пиша репортаж за ромската интеграция. Какво да правя с тези турци, трябват ми проблеми с ромската интеграция? Уважавам това, че са турци, но тук всички ми ги посочиха като роми, а на мен за такива ми дават средства. И проблемите им ми изглеждат „ромски“. В репортажа ще пиша за ромската интеграция в Столипиново, като ще спомена, че се самодекларират като турци. Ето така невинно се включваме в играта по налагане на идентичности.

Така програмите за интеграция, международните донори и т.н. също се включват в налагането на външна идентичност, която местните хора не непременно разпознават – този път ромската. Дефинирането на „ромското малцинство“ като целева група прилага същия принцип на приписване на етническа идентичност „по белези на социален статус“, за която говорихме дотук. Роми са онези общности, които са сегрегирани от българското общество и са развили определени адаптивни форми за (не)справяне с икономическите трудности. За да се възползват от тия програми, на местните се налага да се съгласят с пренаписването на идентичността им, което в Столипиново води до поредица от вътрешни конфликти. Докато говорещите цигански език бургуджии са възприели идентификацията си като роми и се възползват от нея за всякаква подкрепа и инициативи, турците отхвърлят намесата на организации, които ги считат за дискриминирани като „роми“. Много от местните виждат тия организации като възползващи се от тях, за да присвояват европейски средства на техен гръб. Самите жители на Столипиновоне са свободни от напреженията на разминаващата се идентичност. В сравнение с нашето абстрактно объркване как да ги мислим, на тях им се налага да се справят с когнитивния конфликт в един много по-пряк и болезнен смисъл. Непосредственият свят на тяхното всекидневие в квартала им налага идентичността на турци. Но всяка среща с българи, български медии, институции, всяко излизане в българските пространства на града, им налага идентичността на цигани или роми, като това включва и всичките съпътстващи негативни образи. Това е една от причините за самозатваряне на общността, но се случва достатъчно често (особено в периода на социализма, когато по-възрастните днес са работели в предприятията в български колективи), за да налага тези образи и като значими представи за себе си. Така се оказва, че самите местни хора също живеят в парадоксална хибридност на идентичността: в постоянно напрежение между собствената гордост от локалната си история, мюсюлманска принадлежност и традиции 21–и идентичността на население без история, достойнство, способности, ценности –като „циганите”. По тая причина, въпреки че протестираха енергично и емоционално, когато (в началото) правехме неволни грешки да питаме за „циганските сватби” или нещо „за ромите“, те самите понякога употребяваха думата „циганин/цигани“, когато ни разказваха за себе си или за квартала. Усещали сме у тях и споделена идентичност с циганите по принцип в страната. Това беше видимо в реакции като: „И защо точно с Малцинството си решил да се занимаваш? –Защото ме ядосва как все вие сте най-лошите.. –Да! Защо [винаги] във вестника пише [например,] трима цигани изнасилили един в някакво село!? После проверих в интернет, нито единият не е циганин! ”При по-внимателно вглеждане се оказа, че думата „цигани“ винаги се употребяваше при разказване за себе си по отношение на перспектива или взаимоотношения налагани „от българите” и българските институции и медии. Перспектива, най-често преживявана като насилие от страна на българите – така, както българите възприемат преименуването им „на турци“ като насилие над истината, но в този случай едно всекидневно и вече прието насилие: „Добре, ние сме такива“. Още повече, когато казват „ние циганите от Столипиново”,те изричат: „Да, ние наистина сме напъхани в тази социална ниша на невъзможност. Ние наистина имаме проблемите, които българското общество налага на тези, които нарича „цигани/роми”. ”Хибридността и конфликтът между категориите съпътстват жителитена Столипиново на всички нива. Според нас полезният път напред не е в търсенето на „решение“ – в интелектуалното разсичане на противоречието чрез теоретизиране на някакви ясни граници и групирания, чрез скриването му от когнитивни конструкции, а в неговото експлициране и възприемане в цялата му сложност и взаимодействия. На практическо ниво, когато работим на терен, трябва да уважаваме истините на хората, с които общуваме, и да положим всички усилия да покажем на публиката техните резонни основания. Турците в Столипиново знаят, че са и цигани – разбират, че са направени такива отвън. Знаят също така че са и българи. Че имат правото да са такива, въпреки че това им се отказва.

Столипиновоне може и не трябва да бъде мислено през призмата на разпространените термини „гето“ или „ромски квартал“. Нашата работа в квартала ни показа различна картина от апокалиптичните описания на медиите. Последните нито отговарят на действителността, нито помагат за позитивно политическо действие. Внимателното запознаване с перспективите на местните хора е крачка напред. Тук започнахме от имената и категориите, които употребяваме без да се замислим, за да назоваваме света. Всяко едно наименуване, направено от авторитетно място, може да повлияе на отношенията между именуващото мнозинство и „обясняваното“ малцинство, спомагайки за капсулиране на последното. Това се отнася и до резултатите от работата на настоящия екип, затова трябва да сме особено внимателни в това какви наименования избираме. Ние ще употребяваме и уважаваме вътрешните перспективи на местните хора за собствената им идентичност.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s