Формално български граждани, реално изключени от обществото – училищата в Столипиново, а и не само, се превръщат в инструмент за системна изолация на хиляди деца.
В една от „европейските столици на културата“ съществува система, която произвежда не култура, а изолация. Дълбоко в квартал Столипиново, под грижовния поглед на държавата и с благословията на мълчаливото институционално съгласие, образователните институции се превръщат в инструменти на планирано социално изключване.
Това не е интеграция, това не е дори провал на системата – това е методично изграждане на паралелна България, в която само в Столипиново хиляди деца, родени единствено, като български граждани, биват лишени от път към обществото, още преди да са научили да четат.
„Малцинствата“ като дефинирана категория: Законно изключване?
Училищата в Столипиново не са „лоши по случайност“. Те са такива по структура, назначение и практика. В тях всички ученици са от малцинствени групи, с нулев шанс за контакт с деца извън този кръг. Този модел е не просто толериран – той е вграден в местната образователна архитектура.
Според източници, включително по погледа на сдружение „Жители на Столипиново“ умишлено поддържат ниско качество на образователния процес, защото „ако се подобри, ще дойдат във властта малцинствените деца, различни от българския произход и ще развалят статуквото“. Този тип мислене издава класическа вътрешна стратегия за етническа капсулизация – да се поддържа нисък стандарт, за да не се премине границата между „тях“ и „нас“.
Разследване, което разкри неразказаното: Смъртта, която продължи да „участва“ в учебния процес
Потресаващ случай, разкрит от разследващ журналист на вестник Марица, показа, че в едно от училищата в Столипиново три месеца са били вписвани оценки на ученичка, която вече е била починала. Ако не беше това журналистическо разследване, обществото никога нямаше да разбере, че такива незаконни и морално неприемливи практики се случват в български образователни институции. Този случай подсказва, че гореизброените аргументи не са конспирация.
„Никой не идва тук“: Украинският парадокс
След 2022 г. десетки украински семейства бяха временно настанени в района близък на Столипиново. Но в училищата – нито едно украинско дете. Според наше предположение, те са били „предупредени“ от социални работници да не записват децата си в кварталните училища, иначе няма как да знаят, че там учат само деца различни от български произход. Показателно е, че самите институции предпочитат да застават извън собствената си образователна мрежа, когато става дума за чужденци.
Това е най-ясният знак, че системата съзнава собствената си провала. Но вместо реформа – идва вътрешна консолидация: „нека си остане така, то си е само за малцинствата“.
„Образователен концлагер без огради“
Училищата в квартала се възприемат като зони за отглеждане на евтина, неизползваема работна ръка. Малко от учениците владеят български език на достатъчно ниво. Почти никой не преминава към професионално или висше образование. Грамотността е повърхностна, а гражданската идентичност – несъществуваща.
Така се създава „класическият резерв за бедност“ – общност, която е напълно зависима от социалната система, лесно контролируема, евтина за експлоатация в сивия сектор и никога политически опасна.
Държавата: Тихият архитект
Нека не се лъжем – тази ситуация не съществува поради липса на средства. Европейски програми наливат милиони в квартала, но те „потъват“ в проекти за „културна медиация“, „грамотност на родителите“ и „устойчива среда“, за което почти никой от целите не е чул. Конкретни резултати – няма. Единственото устойчиво в района е бедността и липсата на бъдеще.
Ако се замислим стратегически – кой има полза от това?
– Евтиният трудов пазар се нуждае от неграмотни и отчаяни.
– Политически партии разчитат на зависими избиратели, чиято свобода на избор е минимална.
– Чиновническата система се храни от циклично „решаване“ на същия проблем с нови проекти, без никога да го реши.
– НПО-та, които успешно реализират проекти, но чиято устойчивост зависи от поддържането на проблема – ако не съществуват сегрегирани, етнически училища, няма да има нужда и от „интеграционни“ програми. А без програми – няма и финансиране.
Това е затворен кръг, в който децата са заложници, а държавата – надзирател.
Програми със затихващи функции: центрове, които изчезват
Ясен пример за институционален театър е швейцарската програма „ЗОВ“ (Здраве и образование за всички), финансирана от швейцарското правителство през 2019г., чрез която беше построен здравен център в Столипиново. След изтичането на финансирането, центърът беше закрит.
Само две години по-късно, започна изграждането на нов здравен център – този път с пари от Норвежкия финансов механизъм. Така се вижда абсурдната цикличност на проектите: вместо устойчивост – повторение. Вместо развитие – фасада.
Решения или театър?
Няма да има промяна, докато не бъде разбита структурата на институционалното удобство. Истинските решения включват:
– Пълно закриване на гетоизираните училища и пренасочване на децата в смесени училища в града;
– Приканване на български семейства от района да си запишат децата по училищата в района, като им се предложат допълнителни стипендии, вместо да се финансират НПО-та за да интегрират малцинствата;
– Служебен мониторинг от външни, граждански и международни структури;
– Ясно поименно посочване на отговорните за поддържане на сегрегацията;
– Прозрачен отчет за всички получени европари в района от 2007 до днес.
Filibeliler.com ще продължи да дава гласност на проблема. Защото това не е просто социален проблем – това е системен позор.
И ако днес класната стая е границата, утре тя ще бъде бетонната стена на разпадналото се общество.
Автор: Абдулсамед Вели, главен редактор на Filibeliler.com
Leave a Reply