Заучената безпомощност означава: човек толкова дълго е опитвал да се спаси, да се промени, да излезе от трудното положение, но всеки път се е провалял. В един момент той спира да опитва. Не защото не може, а защото вече вярва, че не може.
Социалната психология е пълна с експерименти, които доказват това. Правени са опити с хора и с животни. Когато субектът дълго време е поставян в ситуация, от която няма изход, той свиква с болката, страха и натиска. Дори когато по-късно му се даде възможност да избяга или да промени ситуацията – той не го прави. Стои. Чака. Търпи. Не защото няма изход, а защото в главата му изход вече не съществува.
„Каквото и да правя, нищо няма да се промени“
Тази концепция много лесно се пренася в реалния живот.
Беден човек казва:
„Каквото и да правя, пак ще съм беден.“
Ученик казва:
„Аз не съм за училище, няма да успея.“
И спира да учи още преди да е опитал истински.
Целият квартал започва да вярва:
„От нас нищо не става.“
Това е най-опасният момент – когато поражението вече не идва отвън, а отвътре.
Столипиново и етикетът „трети свят“
Десетилетия наред интелектуалци, политици, журналисти и дори част от самите жители на Столипиново живеят с един и същи образ в главата си:
„Столипиново е квартал от третия свят.
Там нищо не може да се промени.
Тези хора не могат да направят нищо.“
Тази мисъл е толкова повтаряна, че се е превърнала в „истина“. Толкова е приета за нормална, че дори когато се случи нещо добро, то не се приема за реално. Вижда се като мираж, като случайност, като измама.
И тогава започват оправданията: „Да не дразним силните на деня“, „Да не притесняваме политиците“, „Все още сме зависими“, „Да не отиваме твърде далеч“.
Това не е мъдрост. Това е страх, маскиран като разум. Хората сами си чертаят граница и после се страхуват да я преминат.
Играе се голяма игра
Истината е проста, макар и болезнена. Има интерес малцинствата да не напредват. Столипиново не е изоставено случайно. То е бутано, стискано, притискано, докато падне в ямата.
Но нека кажем нещо ясно:
Столипиново вече е в ямата.
Какво повече може да загуби?
Хората загубиха собствеността си,загубиха домовете си, загубиха миналото си, загубиха децата си – чрез емиграция, престъпност, безнадеждност. Загубиха майки и бащи – чрез болести, бедност и мълчание. Тези хора са свикнали да губят всичко. Тук бих искал да добавя един цитат от серила на „Долината на вълците“. Почти всички сме чули този цитат на Полат Алемдар
„Какво можете да спечелите на масата за кумар от човек, който няма какво да губи?
Къде е страхът тогава?
Ако вече си загубил всичко, какво още могат да ти вземат?
Най-лошото, което може да се случи, вече се е случило.
И точно тук е разликата между човек в капана на заучената безпомощност
и човек, който вече няма какво да губи. Това е моментът, в който страхът губи силата си.
Да не си в капана на заучената безпомощност означава да действаш, дори когато не вярваш, че ще спечелиш.
Да знаеш, че, медиите ще те нападат, властта ще те мачка, ще те обявят за проблемен и
ще те игнорират или очернят.
И въпреки това да не млъкваш. Защото мълчанието не е спасение. То е бавна смърт.
И за последно, бих искал да завърша с това, че Столипиново няма нужда от съжаление. Има нужда от осъзнаване. Най-големият затвор не е кварталът. Най-големият затвор е мисълта: „Нищо не зависи от нас.“
А това е лъжа, повтаряна толкова дълго, че е започнала да звучи като истина.
About the Author
