От Абдулсамед Вели, главен редактор на на Филибелии
В един забравен квартал на иначе красив и горд град като Пловдив, живее една истина, която мнозина се опитват да забравят. Казва се Столипиново. Но нека не се заблуждаваме – този квартал не е само география. Той е съвест. Той е изпитание за философията ни за обществен ред, за човечност, за съществуването на самата държава.
И тук не става дума просто за социална политика или за ромския въпрос, както удобно го наричат някои. Става дума за основния въпрос, пред който всяко общество се изправя: Какво е смисълът на държавата? Ако държавата не съществува, за да защитава най-уязвимите, тогава за какво съществува? Ако институциите не стигат до онези, които най-много имат нужда от тях – а именно до улиците без тротоари, до децата без учебници, до болните без достъп до лекар – тогава това не е държава, а фасада.
Има една стара турска мъдрост, която звучи почти като аксиома: “İnsanı yaşat ki devlet yaşasın.” В превод: Помогни да живее човекът, за да живее държавата. Простичко, почти наивно. Но колко дълбока е тази мисъл. Тя поставя човека в центъра на държавността, не обратното. Държавата не е божество, на което се кланяме – тя е инструмент, който съществува, за да служи на човека. На всеки човек.
Столипиново ни показва какво се случва, когато този принцип бъде нарушен. Не само материално – с разпадаща се инфраструктура, липса на канализация, неграмотност и безработица. А и морално – със стигмата, с безразличието, с тихото и постоянно изключване на цели поколения от обществения живот.
Но най-страшното е, че сме свикнали. Свикнали сме с това, че има „други“. Че те живеят по-различен начин, че те не са „като нас“. Тази тиха сегрегация е може би по-опасна от бедността, защото създава усещането, че има хора, които просто не заслужават повече. Но държавата не може да бъде справедлива избирателно. Или служи на всички, или служи на никого.
Да се говори за реформи е лесно. Да се хвърлят пари – още по-лесно. Но да се изгради доверие, да се възвърне усещането, че човекът има стойност – това е истинската работа. Да видиш в очите на дете от Столипиново не обида, не гняв, не отчаяние – а надежда. Това е задачата. Не с благотворителност, а с визия. Не с изборна алчност, а с морална последователност.
Държавата не е закон. Не е полиция. Не е дори институции. Държавата е човекът, който вярва, че е част от нещо по-голямо. Който вярва, че не е сам. И който вижда, че когато падне – има кой да го вдигне.
Затова, ако искаме здрава държава – трябва да започнем от човека. От Столипиново. От всеки забравен ъгъл на тази страна, който чака не чудо, а просто справедливост.
И тогава, може би, ще заслужим да наричаме тази земя не просто държава. А общ дом.
Думи в празното – когато мастилото не достига до сърцата
Пиша този текст със съзнанието, че може би никой няма да го прочете. Или ако го прочете – ще го забрави след минута. Защото живеем в общество, в което дори най-болезнените истини се плъзгат по повърхността, без да оставят следа. Колкото и мастило да изхабим, колкото и текстове да напишем – реалността остава непроменена. Защото не четем с очите на съвестта, а с очите на навика. А навикът е слепота.
Столипиново – това име се появява от време на време в заглавия. Обикновено, когато има скандал, криза или поредното обещание. И после – тишина. А животът там тече в сянка, в кал, в изолация. Там, където човекът е оставен да оцелее сам. А когато човек е изоставен, и държавата се разпада – бавно, неусетно, но сигурно.
Много пъти съм писал за това. И не само аз. Хиляди анализи, репортажи, коментари. Мастило, изписано с надежда. Но каква е ползата от думите, когато те не предизвикват действие? Когато отекват в куха тишина? Когато хората ги приемат като „поредната статия“, а политиците – като нещо, което може да бъде удобно игнорирано?
Може би затова тази древна мисъл – “İnsanı yaşat ki devlet yaşasın” – звучи толкова далечна днес. „Помогни да живее човекът, за да живее държавата.“ Но ако думите й не докоснат сърцето, ако не породят отговорност и промяна, те остават просто красиво изречение, изгубено сред хилядите други.
Ние не страдаме от липса на информация. Страдаме от липса на съвест. От липса на воля. От липса на елементарна човечност. И когато обществото привикне да не чува, когато се научи да подминава – тогава всяка дума става беззвучна. А държавата, която не слуша гласа на своите граждани – особено на най-слабите – е държава без дух.
Затова този текст не е призив. Той е диагноза. Диагноза на безразличието, което ни разяжда. На вялото съзнание, което предпочита сензации пред съчувствие. На институции, които симулират загриженост.
И все пак ще продължим да пишем. Не защото вярваме, че ще променим нещо веднага. А защото мълчанието би било съучастие. Защото някой, някъде, може би, ще прочете. И ще се ядоса. Или засрами. Или просто ще си спомни, че има хора, които живеят на 10 километра, а сякаш са на друга планета.
И може би тогава – няма да е напразно.
About the Author
