Паралел между имигрантския опит в Куинс и социалната реалност на Столипиново
В последните десетилетия темата за политическото представителство на маргинализираните групи заема все по-централно място в академичния и обществения дебат. Независимо дали става дума за имигрантските общности в големите американски метрополии или за етническите и религиозни малцинства в Източна Европа, процесите на политическа мобилизация и интеграция следват удивително сходни закономерности.
Един показателен пример идва от Източна Куинс, Ню Йорк, където преди десет години млад кандидат за градския съвет — член на южноазиатската мюсюлманска общност — се опитва да промени възприятието, че „тези хора“ не са надеждни избиратели. Заедно със Зоран Мамдани — тогава млад доброволец, днес успешен политик — той води кампания, чиято цел не е просто изборна победа, а създаване на политическа култура сред невидимите граждани.
След 11 септември мюсюлманските имигранти в САЩ стават обект на законови и институционални злоупотреби, резултат от политическата им безсилие и липсата на представителство. Кампанията в Източна Куинс цели именно да промени тази ситуация — да трансформира негласуващите в активни участници в демократичния процес. Макар кандидатът да губи изборите, той и Мамдани полагат основите на нещо по-голямо: първият замах на брадвата, който не събаря дървото, но подготвя почвата за неговото падане.
Тази история напомня силно на реалността в пловдивския квартал Столипиново — най-голямото етнически обособено градско пространство в България, населено от роми, турци и много малко българи. Тук, подобно на имигрантските общности в Ню Йорк, живее население с ниска степен на политическо представителство и дълбоко недоверие към институциите. Съществува усещане, че гласът на тази общност няма значение, че „всичко вече е решено“. Именно тази вътрешна апатия поддържа статуквото.
Както политическата машина в Ню Йорк, така и местните клиентелистки структури в България действат чрез възпроизводство на зависимост, а не чрез еманципация. Те осигуряват временни облаги в замяна на лоялност, но не предлагат дългосрочно развитие. В този смисъл, всеки опит за политическа самостоятелност от страна на общността — било то в Куинс или в Столипиново — се превръща в акт на гражданска смелост.
Особено показателно е наблюдението на една участничка в американската кампания, която живее в САЩ и пише:
„Може да е загубил тогава, но всъщност, обикалянето врата по врата за политически кандидат, в когото вярваш, е най-смисленият начин да опознаеш хората във твоята общност. Никога не съм се чувствала разочарована, затова че прекарах безброй часове в кампанията. Дори неуспешните кандидатури за избори помагат за пробиването на стената. Сигурна съм, че някогашните ни усилия бяха фактор за победата на Мамдани сега.“
Тези думи отразяват един фундаментален принцип на демократичното развитие: всяка загубена битка е социален урок, а всяка врата, на която си почукал, е стъпка към осъзнаване на колективна идентичност.
Същото може да се случи и в Столипиново. Дори и при липса на непосредствен политически успех, процесът на гражданска организация — създаване на сдружения, инициативи, общностни медии — изгражда социален капитал, без който нито една демокрация не може да функционира.
Историята на Източна Куинс и успехът на Мамдани показват, че политическата сила на малцинството не се ражда от изборната победа, а от постоянството, от колективната памет за усилието и от вярата, че промяната е възможна отвътре. За Столипиново този път тепърва предстои, но първият замах на брадвата вече е направен.
About the Author
