Столипиново, Шекер махала, Арман махала. Когато се изговорят тези имена, веднага следват епитетите: проблемни, рискови, маргинални. Тези думи не описват — те изолират. Поставят граница между „нас“ и „тях„. И така, незабелязано, града си отрязва собствените крака.
Тези квартали не са някъде отвън. Те са вътре в икономиката на Пловдив — дълбоко вътре. Хората оттук чистят улиците, строят сградите, поддържат обшинската инфраструктура и озеленяването на града, работят в заводи и складове. Много от тях са в Германия, Франция, Белгия и други западноевропейски страни. И парите, които печелят там, се връщат тук. Това не са субсидии, не са кредити, които града трябва да връща. Това са реални инвестиции — жилища, ремонти, семейна подкрепа, данъци, наеми, сметки за ток и вода.
Не случайно в тези квартали има най-много каси за EasyPay, Western Union, MoneyGram. Не защото няма банки, а защото тук се движат пари — много пари, директно от Европа, без посредници, без кредити. Това е финансов поток, който минава покрай банковата система, но попада направо в локалната икономика. Почти всички спестявания пристигат в Пловдив и се инвестират и харчат в града.
И тук е интересното: докато в други части на града голяма част от хората живеят на кредит, на лизинг, на ипотека, тук задлъжнялостта е много по-ниска. Хората разчитат на собствен труд. Това не е бедност — това е автономия. Това е форма на независимост, която институциите не могат лесно да управляват.
И въпреки всичко това — въпреки че плащат, работят, инвестират — тези хора остават невидими за системата.
Най-ясният белег за това е изборният процес. Само в Столипиново по списък има около 20 000 души с право на глас. На изборите гласуват 3–4 хиляди в този квартал. Над 80% не ходят до урните.
Това не е апатия. Това е недоверие. Хората не вярват, че гласът им променя нещо. Не вярват, че институциите са за тях. Не вярват, че някой ги чува. И затова се оттеглят.
И когато толкова много хора не се разпознават във властта, тя може да е законна, но не е легитимна в техните очи. Това не е само Столипиново — това е симптом за цялата страна. Ниската избирателна активност показва, че много граждани се чувстват изключени. Това не прави системата незаконна, но я прави крехка.
А недоверието не се ражда от нищото. То се натрупва — с всяка игнорирана жалба, с всяка медийна публикация в която се обвиняват гражданите, вместо да се съвземат, вместо реална политика, с всяка кампания, в която тези квартали се споменават само когато трябва да се покаже „социална чувствителност„.
Да, има проблеми. Но те не са причина — те са следствие.
Инфраструктурата изостава. Образованието е слабо. Има и престъпност. Всичко това е вярно. Но това не са характеристики на хората — това са резултати от десетилетия пренебрежение. Когато институциите не инвестират в училища, улици, обществен транспорт, здравеопазване — те не „оставят нещата така„. Те активно създават условия за изолация. И после се чудят защо хората не им вярват.
Столипиново, Шекер махала и Арман махала не са „проблемът на Пловдив„. Те са огледалото на Пловдив. Огледало, което показва колко далече е града от собствените си граждани.
Въпросът не е какво ще правим с тези квартали. Въпросът е какъв град искаме да бъдем. Искаме ли да продължим да гледаме на част от хората си като на „казус„, който трябва да се „решава„? Или можем да ги видим като граждани, които вече участват, вече плащат, вече инвестират — и които просто чакат градът да ги разпознае?
Защото ако продължим да ги държим настрана, няма да загубят само те. Ще загубим всички.
About the Author
