Публикуваме по-долу материал, изпратен до редакцията ни от Гюрсел Алиев. Текстът представлява лично мнение и позиция на автора относно управлението на религиозни и икономически ресурси в Пловдив. Редакцията е предоставила пространство и място на този материал поради значимия обществен интерес към темите, засегнати в него. Изразените становища, оценки и твърдения са лична отговорност на автора и не отразяват непременно позицията на нашата медия.
Ние публикуваме текста в интерес на обществения дебат и правото на различни мнения да бъдат чути. Редакцията остава отворена за отговор от страна на споменатите или засегнатите институции и лица. Приемаме за публикация реплики, разяснения и други гледни точки по повдигнатите въпроси.
Считаме, че важните обществени теми заслужават пълноценен дебат с участието на всички страни.
За правото на общността да бъде стопанин на собственото си духовно наследство
Авторски текст на Гюрсел Алиев
Говорим за общество, което живее, диша и носи паметта на Пловдив, но което от години не е зачитано от силите, овладели духовенството, претендиращо да представлява нашия етнос.
Тези сили назначават духовници и управленски фигури не по достойнство и служение, а според близост, зависимости и лоялност към центрове на власт, далеч от града и от неговия духовен живот.
Въпросът не е риторичен, а морален и исторически: няма ли в Пловдив подготвени личности – духовници, обществени и икономически представители, които познават тъканта на града, болките и надеждите на хората, и които могат да ръководят икономическите сектори, завещани ни от предците ни, с ясното условие те да служат на пловдивската общност, а не да бъдат източвани към други градове или частни интереси?
Отчуждение вместо управление
Това, което се случва, не е управление, а отчуждение; не е представителство, а подмяна; не е духовност, а администриране на вярата като ресурс.
Повече от петнадесет години едни и същи хора, без реален обществен контрол и връзка с града, присвояват финансови постъпления от името на Пловдив и неговите вярващи, използвайки даренията, завещани от прадците ни, за лични и феодални интереси.
Общността е сведена до фон, зад който други легитимират собственото си обогатяване чрез името на вярата и паметта на мъртвите.
Граница на търпението
Има граница, отвъд която търпението престава да бъде добродетел и се превръща в съучастие.
Наследството, което ни е завещано, не е ничие, за да бъде взето от всеки; то е поверено – със смисъл, намерение и отговорност.
Духовната власт произтича от принадлежност и служене; икономическата – от доверие и отчетност.
Като наследници на онова, което ни е оставено, ние не говорим от омраза и не настояваме за разделение, а за възстановяване на реда, в който общността е субект, а не декор.
Пловдив не е периферия, от която да се източва, а жив център с право на собствен духовен и икономически живот. Историята винаги връща този ред – не чрез шум, а чрез разпад на конструкции, изградени върху присвояване, а не върху служение.
Липса на избор и отчетност
От 2011 г. насам в съзнанието на вярващите в Пловдив тегне един мълчалив въпрос: кога и по какъв начин общността е упражнила правото си да избере собствено духовно представителство?
Липсата на избор не е административен пропуск, а симптом за дълбоко отчуждение, при което правото на общността да участва в управлението на собствения си духовен живот е било обезсилено.
Не е ясно кой и с каква легитимност е отнел правото на духовните хора да излъчват орган, упражняващ контрол върху финансовите потоци. Когато липсва отчетност, контролът не изчезва, а просто се премества – към затворени кръгове, чиито решения не подлежат на обществено знание и морална оценка.
Така духовното се превръща в параван, зад който икономическите решения се вземат в тишина, далеч от очите на онези, в чието име уж се действа.
Централизирано духовенство
Още по-тревожно е, че решенията за духовните лица на област Пловдив се вземат без знанието и участието на населението, сякаш става дума за техническо назначение, а не за морална и духовна отговорност към десетки хиляди хора.
Остава усещането, че всичко е разпределено от централизирано духовенство на държавно ниво, което изгражда система на фактическо господство над приблизително 70 000 души, изповядващи една и съща вяра в региона.
Обществен и цивилизационен въпрос
Тук въпросът престава да бъде религиозен и се превръща в обществен и цивилизационен: докога интелигенцията на Пловдив ще носи ярема на хора, които нямат корен в града, нямат дълг към неговата памет и не са изграждали неговия духовен живот?
Истинският въпрос вече не е дали има несправедливост, а дали обществото е готово да си върне гласа.
Защото когато духовният живот бъде откъснат от волята на общността, той престава да бъде жив и се превръща в инструмент. А там, където инструментите служат на малцина, историята винаги стига до момент на разплата – не шумна, но неизбежна.
Покана за отговор
Редакцията приканва всички институции, организации и лица, които се считат за засегнати от изразените в текста мнения, да представят своята позиция.
Гарантираме:
● Публикуване на пълния отговор без промени от наша страна
● Същият обем и видимост като оригиналния материал
● Възможност за обмяна на мнения и последващи отговори
Контакт за отговори: Filibeliler@abv.bg
About the Author
