Ако Столипиново беше самостоятелен град, днес щеше да бъде сред средно големите населени места в България. С десетки хиляди жители то надминава по население някои общински и дори областни центрове. И въпреки това – в българския парламент няма нито един народен представител, който реално да произхожда от този квартал или да носи политическа отговорност пред неговите жители.
Този факт не е просто любопитен. Той е показателен. Демокрация на хартия, изключване на практика.
В теоретичен план българската демокрация гарантира равноправие – всеки гражданин има глас, всеки глас тежи еднакво. На практика обаче съществуват цели територии и общности, които участват в изборите, но отсъстват от властта.
Столипиново е класически пример за това противоречие. Вотът от квартала редовно се отчита в изборните резултати, но никога не се материализира в политическо представителство. Гласовете се събират, преразпределят и използват, без да водят до реално участие във вземането на решения.
Контролиран електорат, нежелан представител. Причината не е в липсата на хора. Причината е в липсата на допуск. Политическите партии от десетилетия гледат на Столипиново не като на източник на бъдещи лидери, а като на контролируем електорат. Удобен, масов и предвидим. Такъв електорат не се представя – той се управлява от разстояние.
Истински независим депутат, произлязъл от подобна общност, би нарушил баланса. Би задал въпроси за инфраструктурата, образованието, обществените средства и отговорността на местната и централната власт.
Затова системата предпочита посредници вместо представители. В листите се слагат лица от квартала на неизбираеми места, само за да привлекат гласоподаватели.
Митът за „липсата на капацитет“ често се ползва, макар и неофициално, се прокрадва внушението, че от Столипиново „няма подходящи хора“. Това е удобен мит, който оправдава политическото изключване.
В действителност кварталът разполага с образовани хора, журналисти, активисти, предприемачи, хора с международен опит, политолози, юристи и др. Това, което липсва, не е капацитет, а политическа воля те да бъдат допуснати. Липсата на депутат означава липса на глас при писането на закони, разпределението на бюджети и контрола върху институциите.
Проблемите на Столипиново не са приоритет, защото няма кой да плати политическа цена за тяхното неглижиране. Кварталът присъства в речите само по време на кампании и в новините – обикновено в негативено предстявяне.
Истината е проста и неудобна за българската политическа система. По-удобно е Столипиново да няма свой представител. Това гарантира тишина, липса на натиск и отсъствие на неудобни теми. Но цената на този комфорт е висока – ерозия на самата идея за представителна демокрация. Когато квартал с население колкото град остава без политически глас, проблемът вече не е квартален. Той е национален.
Историята няма да запомни колко пъти Столипиново е било споменавано в предизборни речи. Историята ще запомни друго – че в държава, която се нарича демокрация, квартал с население колкото град беше държан извън властта умишлено, системно и удобно.
Когато десетки хиляди граждани имат право да гласуват, но нямат право да бъдат представени, това вече не е интеграционен проблем. Това е политическа присъда. И тя не тежи върху Столипиново. Тя тежи върху българската демокрация. Защото една система, която се страхува да допусне представител от най-големия си изключен квартал, не страда от липса на стабилност. Тя страда от липса на справедливост. А без справедливост, историята винаги произнася една и съща присъда – власт без представителство е провал, а мълчанието пред него е съучастие.
Leave a Reply