България често използва „ проблема със етническите малцинства“ като параван, за да не признае собствените си провали, институционална немарливост и липса на социална политика. В този разказ малцинствата са виновни по подразбиране, а държавата е „жертва“ на чужд манталитет. Това е удобно, но невярно.
Митът за „културната особеност“,
Липсата на улици, канализация и образование в Столипиново не е избор на обитателите му, а политическо бездействие. Стереотипите, че хората от квартала живеят само на помощи, се опровергават от реални факти;
– Жителите на квартал Столипиново са основната работна ръка на ОП „Чистота“ в Пловдив.
– Хиляди хора от квартала заминават за Европа, където се доказват като изрядни работници и данъкоплатци.
– Данни на доц. Алексей Пампоров показват, че раждаемостта спада и масовият модел вече е семейство с две-три деца.
Проблемът не е в липсата на желание за интеграция, а в капсулираната бедност. Когато изключиш някого от играта, е цинично да го обвиняваш, че не спазва правилата ѝ.
Примери за интеграция в Европа
Успешните модели показват, че решението е в инвестициите, а не в изолацията:
• Испания: преди 40 години страната има огромни гета, подобни на нашите. Днес те почти не съществуват. Вместо да строи изолирани квартали, държавата инвестира в социални жилища, разпръснати из градовете, за да избегне сегрегацията. Програмата Promociona подпомага ромските деца да завършат средно и висше образование чрез индивидуални ментори, които работят и с родителите. Резултатът е че 100% от ромските деца посещават училище, а голяма част от тях работят в реалния сектор, не само в чистотата.
• Словакия (с. Спишски Хърков): Това е един от най-цитираните примери за интеграция на местно ниво. Преди години селото е било разделено и бедно, докато кметът Владимир Ледецки не променя подхода. Общината създава строително предприятие, което наема само местни хора. Те сами изграждат канализацията, тротоарите и новите къщи. Когато хората изградят инфраструктурата си сами, те я пазят. Днес в селото няма безработица, има училище и общ басейн, а цените на имотите са се повишили, защото хората искат да живеят там.
• Белгия (Гент): град Гент. Там се прилага модел с т.нар. здравни и образователни медиатори – хора, често от самата общност, които познават езика и културата. Те помагат на семействата да запишат децата си в детска градина, да посещават лекар и да кандидатстват за работа. Ключът е прост: държавата не чака хората да дойдат при нея, а отива при тях.
• Румъния (Ферентари): Един от най-бедните и опасни райони в Букурещ, където проектът на Валериу Николае постига впечатляващи резултати. В сърцето на гетото е създаден образователен център. Децата получават топъл обяд, помощ с уроците и тренират спорт. Резултатът е почти нулево отпадане от училище сред участниците в програмата, докато в съседните блокове процентът надхвърля 50%. Това доказва колко решаваща е сигурната среда след училище.
Изводът
Ако анализираме тези примери, ще видим три общи елемента, които често липсват в България:
Дългосрочна политическа воля – програмите не спират със смяната на правителства.
Работа с децата от най-ранна възраст – интеграцията започва в детската градина, не в бюрото по труда.
Край на гетата – успешните модели разрушават изолацията и смесват населението, за да няма „ние“ и „те“.
Докато търсим виновни, вместо решения, Столипиново ще бъде нашето огледало. „ Проблемът със етническите малцинства “ не е в махалите, а в отказа на държавата да планира и инвестира в хората си. Омразата е просто най-лесният начин да избягаме от отговорност.
Ивайло Недялков
About the Author
