Перо с отрова, но поднесена със сребърна лъжичка
Има един особен тип политически персонажи, които се появяват в публичния живот така, както едни други хора се появяват в жълтите хроники — случайно, неуместно и с чувството, че светът им дължи аплодисменти.
Те наричат себе си „лидери“.
Народът — по-внимателно — ги нарича „временно явление“.
Тези господа и дами се появяват на политическата сцена не защото имат качества, а защото разполагат с по-ефективен инструмент: чужди пари и чужди гласове, събрани с ентусиазъм, който подозрително напомня на счетоводна операция, а не на гражданска позиция.
Разбира се, те не биха признали подобно нещо.
В техните очи победата е „волята на народа“.
А народът… понякога научава това чак на другия ден.
Да станеш лидер е лесно — достатъчно е да имаш правилните донори
В нормалните демокрации лидерството е сложна дейност, изискваща визия, идеи, авторитет и онзи особен тип интелект, който не може да се купи по изборно време.
У нас — процесът е по-динамичен.
Един кандидат може да няма качества, опит или дори смислена биография, но ако се появи с подходящо спонсориран импулс, веднага изплува като „естествен избор“.
И не, това не е чудо.
Това е просто резултат от добре смазана машина, която раздава уверения, услуги и понякога неща, които се носят в плик.
Съмнения няма — само разписки.
Затова и често най-шумните „лидери“ са всъщност хора, които биха получили 87 гласа, ако се явят самостоятелно.
И то при добро време.
Независимите кандидати — независими от всичко, освен от финансиране
Всяка изборна кампания ражда нова вълна „независими“ кандидати.
Независими са от партии, идеологии и принципи.
Независими са от всичко, освен от:
благодетели, квартални посредници, и онзи тайнствен индустриален обект, наречен „договорена подкрепа“.
Има нещо величествено в това човек да се обяви за независим, докато стои на финансова капкомерка.
Отстрани изглежда почти героично — като подпиране на паднала сграда с хартиена сламка.
Но нашите кандидати вярват.
Вярват, че са алтернатива.
И най-вече вярват, че без определени инвестиции… никой не би ги познал дори в кварталната бакалия.
Управлението като хоби за хора с добри контакти
След като веднъж бъде осигурено креслото — с кръстосване на интереси, гласове и понякога съдби — нашият новопоявил се „лидер“ се преобразява.
Сякаш с поста се дава и комплект за самозаблуда:
● една доза непогрешимост,
● две дози уверение „Народът е зад мен“,
● и цял кашон съветници, които могат да ръкопляскат с ритъм, заучен в партийна школа.
Критиката?
Тя е заговор.
Недоволството?
То е „организирано“.
А онези лоши анкети?
Те са „фалшиви“ — защото как така народът не харесва избраника на… е, на когото трябва?
Така лидерството придобива комичен оттенък — като пиеса, в която актьорите играят сериозно, но публиката отдавна е преминала към черната комедия.
Силата на лидерството се измерва не в пари, а в това дали би могло да оцелее без тях
Истинският лидер може да загуби избори, но не и репутация.
Може да падне от власт, но не и от уважение.
Може да бъде атакуван, но не и разголен — защото нищо при него не е за криене.
Псевдолидерът, този наш добре познат герой, не може да си позволи подобна свобода.
Той съществува само докато е вързан за машината, която го поддържа.
Изключиш ли кабела — политическата му биография угасва по-бързо и от лампа в общински коридор.
И това е най-голямата ирония:
тези хора говорят за „народна любов“, но се страхуват най-много именно от народа.
Той е непредсказуем.
Той е честен.
Той не подписва договори.
About the Author
